За илюстрациите
в детските книжки

или: защо има значение, кой ги рисува

Когато бях малка обожавах да чета приказки. Една от двете ми прекрасни баби, лека им пръст, работеше в издателство. Благодарение на нея имах почти всички детски книжки. Тези, които исках да прочета, но ги нямаше, баба отиваше и взимаше от библиотеката. Когато бях на село си спомням, че до леглото ми седяха две купчини с книги. Едната беше с приказки, а другата с двама от любимите ми български автори -  Елин Пелин и Йордан Йовков. За три месеца изчитах толкова много, че се потапях изцяло в необятния свят на книгите. Живеех в тези текстове. 

Имах любима книжка на Александър Пушкин. Беше красива. Формат А4, с твърди бели корици и най-красивите илюстрации. Детайлни пейзажи, дървета с красиви богати корони, в чиито клони се преплитаха различни сюжети от книгата. Препрочитах я почти всяка седмица. Отново и отново. И гледах илюстрациите, гледах ги им се наслаждавах с часове. Искаше ми се, когато порасна да мога да правя такива илюстрации и рисувах ли рисувах хиляди листчета А4 с дръвчета и пейзажи. 

Имах, обаче, книжки, които никак не ми бяха любими. За съжаление не заради текстовете им, а заради илюстрациите. Автор на илюстрациите на почти всички мои любими текстове, беше един и същи художник. Няма да споменавам името му, защото идеята на текста ми не е да хуля конкретни хора. Когато бях на 8, започнах да чета "Лешникотрошачката". 

Обичах да чета преди лягане. Не я завърших, защото всеки път когато поглеждах корицата и илюстрациите ме хващаше страх от "съществата", които бяха нарисувани там и много трудно заспивах. Опитвах се да се преборя с него, но една вечер реших, че няма смисъл. Затворих я. От купчината взех "Индийски приказки". Погледнах корицата. Успокоих се. Прочетох няколко страници и заспах спокойна.

Поради такива причини започнах да чета книгите с такива илюстрации през деня. Прелиствах много бързо страниците с картинки и просто четях текста. А всъщност повечето деца не четат ли заради картинките? Имаше и други книжки чиито илюстрации не ми харесваха и оставяха у мен лош спомен за текста, който допълваха.

Чудех се защо илюстрациите на всички книжки не бяха еднакво красиви. Не беше нужно да са цветни. Просто да са приятни и весели. Детайлно изпипани или пък скицирани, но със замах и хубаво послание. 

Днес все още препрочитам старите си детски книги. Наблюдавам разликата във възприятията си към текстовете и поуките. Как зряло може да погледне човек на приказка писана за 9 - 10 годишни деца. Днес като завършил художник гледам илюстрациите в книгите. Знаете ли? В тях не усещам разлика у възприятията си. От кориците гледат същите плашещи същества. Гледат неприветливо. Погледите им не ме подканят да отворя книгата и да започна да чета. Напротив. Подканят ме да я оставя на страни. Не знам дали това се дължи на спомените ми от малка. Не знам дали съм била прекалено страхлива или съм отделяла прекалено много време на детайлите. За мен илюстрацията в детската книга е свещена. Тя трябва да бъде красива и топла. Когато не е такава тя плаши децата. 

В комерсиалния свят бихме нарекли това лоша реклама.

Пиша този текст, защото все още има български таланти, чието призвание е да рисуват за децата. Дано да съумеят да оставят хубавите спомени у тях. И един ден те - порасналите деца, да пишат за красивите им илюстрации с любов и носталгия към детството си. Както аз пиша с любов за всяка страница от книгата на Пушкин с приказки.